30 Апр. 2016

Пламен Петров

Plamen Petrov

 Животът е непредвидим. Движиш се по един път и ти се струва, че няма уличка, която да те отведе на друго място. Няма път, който да ти помогне да стигнеш до място, където ще си заобиколен от хора, които те подкрепят, виждат потенциала в теб и ти помагат да повярваш в способностите си. Живееш в рутина и си на път да се примириш с всичко, което не харесваш. В един миг нещо се случва. Случайността ти урежда среща с хора, които са минали по твоя път. Борили са се със своите демони и са готови да ти вдъхнат увереността, че и ти можеш да го направиш.

Случайност или съдба. Наричайте го както искате. Една от двете беше причината Пламен Петров да прекрачи прага на IFS. Ден, след който и моят, и неговият живот коренно се промени. Пламен е от хората, които всяка сутрин ми напомнят какъв е смисълът на живота ми. Той е неизчерпаем източник на мотивация. Целеустремеността и решителността му могат да ви дадат посока, дори в мигове, когато сте изключително объкрани и лутащи се. Желанието и мотивацията, с която тренира и шлифова едно по-добро, по-здраво и атлетично Аз, могат да накарат и най-мързеливия човек да препродреди приоритетите си и да осъзнае, че здравето е най-важната цел. Каквото и да кажа за Пламен, ще бледнее пред това, което е той. Ето защо ще ви оставя да се запознаете с него чрез редовете по-долу.

Инес Субашка: Често си мисля, че ни е по-лесно да бъдем себе си пред непознати, защото те нямат очаквания към нас, не ни поставят в рамката на това какви трябва да бъдем и не ни виждат през погледа на собствената си илюзия – те просто ни приемат такива каквито сме. Ако за мнозина от моите читатели ти си непознат и ако искаше да се „разсъблечеш“ от маската, която малко или много поставяме всеки ден пред познатите, как би се представил и как би искал да те запомнят? Кой е истинският Пламен – този в чието присъствие се чувстваш себе си?

Пламен Петров: Нямам проблем с „разсъбличането”. Често го правя в онлайн пространството… даже май прекалено често. Напоследък си налагам нещо като автоцензура и съм доволен от промяната.

„Истинският Пламен” е доста многолика и противоречива личност. Никога не съм бил много праволинеен (праволинейността винаги ми е миришела малко на фанатизъм) и житейският ми път – както и настроенията ми – често лъкатушат. Приемам това за нормално. Приемам също, че „графиката” на живота ми не е устремен смело нагоре лъч – а по-скоро развиваща се спирала. Това ме устройва напълно.

Колкото до това как искам да ме запомнят – и от това се стремя да се отърся. Не ми пука особено. Най-вече защото съм осъзнал, че е не възможно да угодя на всички. Даже спрях и да опитвам …

Инес Субашка: Ти си от хората,които имат успешна кариера. Човек, който е постигнал много. От около година си поел по път, на който твориш не само с умствените си възможности, а работиш и върху самото си тяло.  Какво те доведе в IFS и какво те накара да останеш при нас?

Пламен Петров: За успешната кариера можем да поспорим. Рано ми е да лежа на стари лаври и съвсем обективно вярвам, че тепърва ще се доказвам и ще постигам много повече.

А в залата ме доведе желанието за промяна. Малко след новогодишните празници на 2013-та се ужасих от трицифреното число, което показваше кантара под мен. Направо ме е срам да цитирам точно за какво тегло – буквално ТЕГЛО – ставаше дума…

Зарекох се този път наистина да взема мерки и да променя нещата. Започнах да посещавам консултант по хранене. В главата ми се въртеше идеята и за фитнес и спорт – но все още много плахо. Отне ми около 4-5 месеца тази идея да узрее и да се материализира. После един приятел „случайно” ми каза за теб. Оказа се, че съм влизал в блога ти и преди. Това много наклони везните…

Един ден смутено престъпих прага на залата и срещнах усмивката ти. Останалото е история. Много потна.

Инес Субашка: Много успешни хора в стремежа си към професионален успех губят връзката със себе си, пренебрегват здравето си и личните си нужди. Ти минал ли си по този път? Би ли го описал накратко и какво е това, което те накара да се замислиш и да направиш обратен завой? Какво би казал на тези, които смятат, че трябва да избират или професия или грижа за себе си? Има ли начин да се съчетават и какъв е той?

Пламен Петров: Хората сме изтъкани от абсурди. В по-тежката си форма абсурдите се превръщат в тиха – и не чак толкова – лудост.

За мен си е чиста лудост да се оправдаваш, че нямаш достатъчно време за… себе си. Това е много сериозна форма на „нелюбов”. А аз вярвам, че ако не си способен да обичаш и да се грижиш за себе си – няма да можеш да обичаш и да се грижиш за когото и да е другиго.

Да, аз бях от тези хора – години наред. И видях докъде стигнах… А видяното определено не ми хареса.

Нездравословно хранене, вредни навици, недостатъчно движение… болестите на века. Много е трудно да не минеш по този път. Аз се влачих по него повече от десетилетие…

Отвратително е да си постоянно уморен, да се задъхваш от най-малкото физическо усилие, да не се чувстваш комфортно в собственото си тяло. Да се срамуваш от себе си… години наред.

Не на последно място – и да губиш прогресивно собственото си самоуважение, защото за пореден път си взел половинчати мерки за промяна на статуквото или си спазвал правилата прекалено за кратко.

Един ден просто ми писна и започнах. От нулата. Сега съм още някъде по средата между нулата и единицата – но не мисля да се откажа лесно.

ИС: Как се промени отношението ти към човешкото тяло и движението, откакто тренираш при нас и промени ли се изобщо?

Пламен Петров: Промени се. И което е по-важно – промени се на практика. Щото с теорията се познавахме и преди това, но от това ми познанство не произлезе нищо повече от едни хронични самообвинения, че върша престъпления против тялото си. И съответното гузно чувство постфактум…

Трябва да призная, че все още ме чака много работа в това отношение. Близо година вече успявам да идвам в залата по 2-3 пъти седмично, но през останалото време животът ми не се е променил толкова, колкото ми се иска.

Ще се справя и с това.

Инес Субашка: Аз имам едно правило – никога да не съдя за човек по това, което виждам в момента, преди да знам цялата му история и преди да знам от къде е тръгнал. Не всички тръгваме от равен старт. Понякога животът ни отнема преднината и ни запраща на дъното и после трябва да положим двойно повече усилия, за да продъжим – веднъж, за да се откопаем и после, за да напредваме. Твоят живот е доказателство за това. Би ли казал кой беше най-трудният момент в живота ти, момент за който малцина подозират?

Пламен Петров: В живота има по малко от всичко. Мога да кажа, че в моя живот хубавото винаги е било повече – поне това съм избирал да виждам. Но е имало и от другото…

Преди пет години се сблъсках – челно – с неочакван и сериозен здравословен проблем, който постави на изпитание не само мен, но и семейството ми. Тогава осъзнах и кои са наистина важните неща в живота – както и колко време и нерви съм пилеел дотогава по хора и неща, които в крайна сметка въобще не са толкова важни.

Да кажем, че Животът ми зашлеви една плесница. От която се посъбудих… И съм много благодарен, че беше само шамар – а не нокдаун… макар че, до известна степен си беше точно ритник в слабините…

Едно от последствията на заболяването ми беше именно рязкото напълняване. За около половин година качих близо 20 килограма и отгоре. Не закъсня и високото кръвно и други подобни „екстри”.

Имаше и период, през който не се бях точно предал – но почти се бях примирил. Че така ще е отсега нататък… Слава Богу, това също отмина. По-точно – преборих се и с това. И понеже винаги предпочитам чашата да е наполовина пълна – този здравословен проблем в крайна сметка ме доведе и до теб. Така че наистина всяко зло е и за добро. Стига да можеш да виждаш предимно доброто.

ИС: Как се променя животът ти, когато ти се случи нещо подобно? Как се променят приоритетите и какво се нарежда на първо място?

Пламен Петров: Много малко деца просто се съгласяват да не пипат горещия котлон. Повечето разбират урока, чак след като се опарят. Ще ми се и аз да си бях научил уроците без да ми се налага да се паря, но не беше точно така…

За мен ключовото във всяка една житейска ситуация е върху какво ще избереш да се фокусираш. Дали върху болката, болестта, проблема, негативите… или върху научените уроци и шансовете за промяна и израстване.

Смея да кажа, че аз избрах второто. Отнема време да осъзнаеш някои уроци. Отнема още повече време да направиш първите крачки в новата посока. Но си заслужава.

ИС: Много хора биха се обезкуражили в такъв момент. За едни това е трамплин към съвършенство, а за други препъни камък, който ги обрича завинаги. Кое е това, което ти помогна и ти даде сили да бъдеш от тези, които дръзват да преследват съвършенство.

Пламен Петров: Не знам дали е точно съвършенство. И дали го преследвам… Предпочитам да го наричам баланс. Хармония.

И не да го преследвам (както се преследва дивеч или престъпник), а да го „втъкавам” в ежедневието си – нишка по нишка. Търпеливо и с усмивка.

Наистина съм благодарен (на Когото трябва) за това, че досегашните изпитания в живота ми не са успели да ме пречупят, а само да ме направят по-силен. Имал съм и моменти на отчаяние, разбира се, но те продължават много кратко. Обичам живота, обичам себе си, имам и любовта на най-близките си хора, на семейството… С такъв арсенал от любов е невъзможно да клекнеш и да се предадеш. Не красотата – а любовта ще спаси света! И не само от затлъстяване…

ИС: Когато започна да тренираш, беше извън форма и очевидно ти беше доста трудно. Въпреки това в очите ти си личеше устрема, решителността и желанието да бъдеш нещо повече. Би ли описал какво беше преживяването на първата тренировка и какво те мотивира да се върнеш отново в залата, вместо да се откажеш, защото е… трудно?

Пламен Петров: Направо не ми се ще да си спомня! Ще ти призная, че след първата тренировка с теб бях наистина на косъм от отказването. Не е лесно да преглътнеш толкова срам и унижение. Беше ме срам от себе си и от това в какво съм допуснал да се превърна. Болеше ме всеки сантиметър от тялото ми, но болката отвътре беше много по-сериозна.

И на втората тренировка – няколко дни по-късно – не беше много по-различно. Но и някак си ми беше писнало да оплаквам себе си, все едно животът ми вече клони към залез. А и тогава се случи нещо, което вече съм разказвал в блога си и което няма как да определя по друг начин освен сюрреалистично.

Накратко – видях отражението си в стъклената стена на залата, докато правех едно от упражненията. Но не сегашното си отражение – а тялото, което бих могъл да имам… след време. Видях една по-стройна, по-силна версия на себе си. И знаех, че тя е напълно постижима. Стига да стисна зъби.

Е, стискам ги вече близо година… Още ми е много трудно, още имам много път пред себе си, но вече виждам и първите резултати от стискането на зъби. Открих и позабравеното удоволствие (и гордост) от това да преодоляваш себе си.

ИС: В миналото опитвал ли си се да спортуваш и да се храниш здравословно? Кое според теб е това, което си правил грешно тогава и кое е това, което направи правилно и различно този път, за да постигнеш резултатите, които имаш?

Пламен Петров: Като поглеждам назад, може би най-голямата ми грешка беше, че подходът ми винаги е бил ТРЯБВА. Трябва да отслабна, трябва да започна това, трябва да спра онова…

Сега вече методът ми е ИСКАМ. Искам да направя нещата, които правя – не толкова защото трябва, а защото наистина го искам. Някои от тях не ги искам директно (например бърпитата), но желая резултата, който бих имал, ако ги правя достатъчно дълго и упорито. Казано по друг начин, аз винаги съм си бил във форма – но реших да сменя формата, щото предишната беше прекалено крушовидна…

Другото е, че внимавам какво искам. Преди исках да отслабна – сега искам да съм силен и здрав. Наясно съм, че свалянето на излишните килограми е само „страничен ефект” на здравето – а не самоцел. Щото има и слаби хора, които са се отклонили много от истинския път. Много често проблемът ни е, че искаме неправилните неща, че имаме погрешни разбирания – и оттам и цели.

ИС: Каква смяташ, че е „рецептата“ за здраво и атлетично тяло? Всичко само до хранене и спорт ли опира или има и друга съставка, която масово се пропуска?

Пламен Петров: Открих по себе си, че храната и движението са две от основните предпоставки да се чувстваш добре в собственото си тяло – това е, което аз наричам здраве. Но има и трета.

Третата е качествената почивка. И това не включва само съня, а всичко друго, което ни помага да се преборим и да неутрализираме последствията от стреса. Може да е разходка сред природата, музикален концерт, някакво хоби, което ни носи удоволствие… някаква медитация, нещо което ни носи положителни емоции и ни „зарежда батериите”.

И пак ще се върна на баланса. Важно е и трите компонента да ги има, нито един да не липсва и всеки да е в хармония останалите.

Според мен е важно и да се намери точната пропорция и да не се прекалява. Нито с храната, нито със спорта, нито с почивката и удоволствията… Поне да не се прекалява редовно – от време на време е напълно допустимо.

Инес Субашка: Каква храна даваш на тялото си? Следваш ли структуриран хранителен режим или по-скоро имаш определени принципи и ценности, към които се придържаш? Какви са те?

Пламен Петров: Не съм привърженик на строгите мерки и крайностите. Една от причините за предишните ми провали е точно следването на строги диети и то на сляпо. Променил съм доста храненето си в сравнение с преди – по отношение на количеството, качеството, времето и начина на хранене. Но си позволявам и всякакви „изкушения” стига да са наистина изключения и рядкост, като по този начин избягвам толкова отровното чувство за вина и самосъжаление.

От друга страна тялото ми някак си свикна с по-разумния режим на хранене и когато се върна към някое от старите си изкушения (пица, бира, сладкиш) реакцията му вече ми показва недвусмислено, че всяко изкушение си има цена. И много пъти сам се отказвам преди още да съм изконсумирал „греха” си. Щото вече ми пука за последствията.

ИС: Как се промени физическото ти състояние? Какво можеш да правиш днес, което беше невъзможно тогава? Как се промениха мерките ти?

Пламен Петров: Както вече казах, промените тепърва продължават и е много рано да тегля чертата. Но и „междинните” ми резултати за 9-10 месеца променен стил на живот не са за подценяване.

Все още има дни, в които си тръгвам от залата грохнал и с разтреперани крака. Но са все по-рядко.

А все повече стават случаите, в които след тренировка се чувствам уморен, но и удовлетворен. Дори малко горд със себе си. Усмихнат отвътре.

Особено се гордея, че за всичкото това време успях да „излъжа” себе си – като си намеря достатъчно основателна причина да пропусна тренировката – не повече от 2-3 пъти. Преди винаги се намираше удобна причина да отложа правенето на нещо полезно и да „предотвратя” всякакъв опит за промяна. Сега осъзнавам, че така на практика съм се самосаботирал. При това – доста успешно. И доста дълго…

Мерките – минус 15 кг за около година и качени около 4-5 килограма мускулна маса. Талията ми също се е посмалила. За сметка на усмивката ми…

Инес Субашка: Прави впечатление, че си от хората, които усещат и зачитат значимите неща в живота. Отделяш време не само за работа и тренировки, а и за приятели и близки. Освен това пътуваш доста. Как успяваш да побираш толкова много смисъл, докато повечето хора не съумяват дори работата си да свършат? Какъв е съветът ти към тези, които се стремят към твоя баланс?

Пламен Петров: Много мои познати и приятели неведнъж са ми се възхищавали как успявам да намирам време да правя толкова много неща наведнъж. А истината е съвсем различна.

Въпросната хронична умора, за която разказах преди малко, дълго време ми тежеше като воденичен камък на шията. И все още ми тежи понякога – но много по-рядко и за по-кратко.

Реалната ми самооценка е, че преди съм функционирал на не повече от 10% от възможностите си. В момента бих казал, че са 15%, но стремежът ми е да станат 100%.

В живота си съм имал 3-4 кратки мига, в които съм се чувствал наистина 100%-ов и никога няма да забравя това усещане. Абсолютно щастие от хармонията на физическото тяло, ментално и духовно състояние. Искам да се чувствам по този начин като правило – а не по изключение.

Иначе „тайната” на огромната ми работоспособност, която прави впечатление на хората отстрани, е, че винаги намирам време за нещата, които са ми интересни и за хората, които обичам. Естественото ми състояние е да „горя” в това, което правя. Може би затова съм и с такова име. Понякога ми е ставало тъжно за хората, които предпочитат да „тлеят”, вместо да „горят”. Аз просто не мога иначе и рутината и скуката не са за мен. Нито пък аз – за тях.

Инес Субашка: Как хората край теб приемат начина ти на живот? Взимат ли от твоя пример?

Пламен Петров: В началото имаше едно леко стъписване. Дори и сред най-близките. Трудно им беше да повярват, че това не е поредната „промяна”, която ще продължи само 3-4 седмици… То и на мен ми беше трудно да повярвам. А и да свикна.

Намериха се и добри хора, които услужливо ме тикаха обратно в казана с грешниците. Всеки път, когато съм се опитвал да променя живота си, са се намирали такива „добри приятели”, които да ме иронизират, че това не ми отива на годините, че всички ще умрем и поне да си поживеем и разни такива „мъдрости”. Няма да скрия, че може би и аз съм бил в тази роля – за някои мой познат. Преди.

После се появиха и такива, които като че ли се вдъхновиха от примера ми. Подкрепят ме. Има и такива, които даже се осмелиха да прекрачат прага на същата зала за тренировки. Това наистина ме изпълва с радост и гордост. Но аз съм отговорен само за себе си. Така че, това е само бонус.

Тук е мястото да кажа и че за мен беше и все още е ключов „човешкият фактор“ – хората, с които тренирам. „Машините“…

За всичкото това време имах прекрасни треньори в залата – теб, Ирина, Радо, Адриана, Моника, Кръстьо… Но съм се учил и вдъхновявал и от всеки друг от трениращите „машини“. В тази зала срещнах невероятни хора и по някакъв начин се привързах към приятелската атмосфера и взаимното вдъхновение по време на всяка тренировка. Това е и тайният ми допинг…

Инес Субашка: Какъв ще бъде Пламен Петров на 70 години? Какво място ще заема физическата активност в живота ти и смяташ ли, че усилията полагани за тялото са прищявка, която е до време или напротив – необходимост, която изпитваме цял живот?

Пламен Петров: На 70 планирам да съм още по-голям пич. Да му мислят внуците! Бързам да уточня, че „голям пич“ няма нищо общо с килограмите.

Колкото до физическата активност – мисля си, че тя не трябва да е като хапче. В смисъл да се обръщаме към спорта, фитнеса, разходките сред природата и движението въобще, чак когато ни се появи някакъв здравословен проблем. Най-добре е това да е част от нашата култура на живот. От разбирането ни за щастие. Защото няма щастие без здраве. Поне не за дълго…

Физическата култура трябва да е част от възпитанието ни от най-ранна възраст. Имало е и все още има родители, които възпитават децата си на това, но те все още са изключение. А и децата най-добре се възпитават с личен пример. В училищата, като цяло, часовете по физическо са повече отбиване на номера – и това си личи, за съжаление, по това как всяко следващо поколение става все по-обездвижено, с все повече здравословни проблеми и то от все по-ранна възраст.

Ние сме свикнали все някой друг да поеме отговорността – най-често държавата – но истината е, че отговорността за собствените ни тела и здраве си е предимно наша.

Надявам се на 70-годишна възраст да съм пример за правнуците си. Положителен пример. В реално време…

Инес Субашка: Ако трябваше да подтикнеш хората към действие точно в този момент, към промяната, от която имат нужда, какво би им казал?

Пламен Петров: От моя личен печален пример мога да споделя, че винаги си търсех някаква официална дата, за да започна тази прословута промяна. От новата година, след рождения ден, от началото на другия месец, от понеделник… Сигурно не съм единствения.

Сега – когато така или иначе вече съм започнал тази промяна, колкото и в началото да съм – си давам ясна сметка, че можех да я започна още преди 10-15 години. Но все отлагах… Затова и моят съвет е да не отлагат своята лична промяна – да започнат още днес!За да не им се налага после (както на мен) да съжаляват, че са пропуснали да изживеят част от живота си по по-добрия начин…

Никога не е късно да започнеш! Аз съм нагледен пример за това. Но не им препоръчвам да чакат чак до тази възраст. И им желая успех!

Много ми харесва девиза, написан на гърба на тениските на IFS: REINVENT YOURSELF. Това е, което поддържа духа ми и не ми дава да се откажа – желанието да преоткрия себе си.

Скулпторът премахва от мраморния блок излишните парчета, докато се получи прекрасна статуя. На практика тя винаги си е била там – просто е трябвало някой да премахне излишното и да покаже красотата й на света. Аз вярвам, че всеки от нас е собствения Микеланджело на своето тяло. И съм амбициран търпеливо да отстранявам всичко излишно – докато шедьовърът, който е скрит отдолу, се покаже пред света. Ще видите вие! 😉

Ако и вие искате да промените живота си, да откриете потенциала си, тогава ние в IFS ще ви помогнем да извървите този път.

Вижте опциите да тренирате с нас в IFS.

Или пък възможностите за онлайн режими.